Чета из разни медии как за държавата ни и най-вече за младите имало надежда, как кичът и опростачването започвали да изчезват малко по малко. Не е вярно, някои заклети патриотари ( да уточня, за мен в момента истински патриоти все още няма) ще ме заплюят и анатемосат, защото никога не съм съгласна с възторжените им възгласи, но в България става все по-страшно. Наистина все още няма танкове и бомби, няма такава явна смърт и разрушение, но скритата война  за оцеляване, която се води там е ужасяваща. 
Днес разбрах, че най-добрият приятел на моят син, който беше само на 21 години се е самоубил и как след един неуспешен опит за самоубийство го затварят в полицията, а не в психиатрията и вместо да му бъде оказана адекватна помощ, не разрешават на родителите му да го посетят. Детето отчаяно е крещяло за помощ, а е нямало кой да го чуе! Защо?
И защо мислите го е направил? Не е от несподелена любов, а от пълна безизходица и отчаяние!
Това ли ви е оптимизма? Гневна съм, и още как, пропилях цял един живот за да вярвам на оптимисти и патриотари, че скоро, много скоро нещата ще задобреят, няма такова нещо. Бягайте докато все още можете!
 Ще кажа на всички, които идват в Германия с идеята да изкарат някой лев: Или си вземайте цялото семейство тук, за да живеете най-после нормално или въобще не идвайте. Децата ви ще са тези които плащат цената, да ви дам ли примери? 
Децата ви имат нужда от вас, от вашето присъствие, не им трябват парите ви, за да се фукат пред съучениците си. Вземайте ги тук и им дайте бъдеще и възпитание, след като оная надута, начервосана и разголена като проститутка държавица нищо не прави за никого,покажете и, че можете и без нея.

Самоубийствата са вече ежедневние,те са само статистика, не сензация, убийствата също! 

Тъжно...Истина е...

Не устоях на импулса да изразя мнението си,във връзка с написаното тук. Има едно болно място, някъде отвътре, където стана още по-болно...И не защото нещо от казаното е преувеличено или изопачено, а напротив - така стоят нещата от дълго време. Ще карам подред:...\"Чета из разни медии...\"- Ами не стоят ли зад всяка българска медия нечии лични интереси? Какъв процент от отразяваното в медиите кореспондира с действителността и служи в полза  на хората /а не на властимащите/?-Всички знаем отговора. За опростачаването - картинка в тъмни краски...Този проблем, както и всички останали, започва от мисленето.Факта, че от години  в България повечето хора мислят само и единствено за личното си благосъстояние е достатъчно показателен за днешното положение на страната ни.Повечето не могат/или не искат/да проумеят, че ако другите са добре, и те ще са добре /елементарен пример: тривиална тема, Гърция - каквито и безобразия да правят политиците им,разбирайте източване на пари, народът НЕ се разединява; всички са единни в момент, който е труден за всички тях; защото ясно съзнават до къде се стига, когато всеки хукне да се спасява поединично/. Всичко опира до това какво и как избираме да мислим. Няма как да мислим и постъпваме постоянно по един определен начин и да очакваме различен резултат. Затова и опростачаването на народа, особено при младите хора, взема все по-големи размери. Колкото до патриотите, не мога да се съглася, че ги няма, напротив, има ги; аз самата познавам такива хора. Истината е, че \"една птичка пролет не прави\".Колкото и банално да звучи, всеки един от нас е отговорен за случващото се и в личен, и в глобален план. Бедата ни е, че сме се оставили на инерцията, търсим причините за всяко нещо все в някой  друг... Темата е много обширна, затова спирам до тук -  за да не ставам отегчителна. Искам само да подчертая, че изразявам своето виждане на нещата, с което по никакъв начин не ангажирам никого да се съгласява.

Бъдете здрави!

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посветено на всички, които ще кажат:
\"Това не се отнася до мене!\"

- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
    - Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Хр. Смирненски

Това трябва да се учи още от първи клас, толкова е показателно, толкова истинско и казва всичко, което искам!

• • • •  

        [/quote]