Jump to content

Любими български стихове и разкази


Recommended Posts

Литургия за полковника

от Деян Енев

И ви казвам: трябва да се върнете! Тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно!

Но да караме подред.

Полковникът от резерва ни прие в лятната си резиденция. Така й вика. А всъщност това е селската му къща, долу в дворчето няколко лехи с краставици, няколко с домати, селска чешма с циментено корито. Малка кухничка. По дървена стълба се качихме в кабинета му на втория етаж. Допотопен монитор на компютъра. По стените – портрети на неговите предци. Офицери с кръстове за храброст на гърдите, от полковете на Негово величество…

Сетне полковникът ни заведе да видим църквата „Рождество на Пресвета Богородица”, чийто храмов празник и 120 години от построяването щяхме да празнуваме на другия ден, с литургия и курбан.

Дворът е почистен, храсталаците са изсечени. За камбаната е скован здрав навес, но самата камбана е пукната, трябва да се отлива нова. Нова камбана струва 20-30 хиляди лева. Но – живот и здраве да е… Вътре църквата също е изчистена, измита, постлани са килими дар от хората, свещниците са изстъргани, полилеите с кристалните висулки, потъналите в прах и паяжина, хвърлените в ъгъла смачкани полилеи са оправени при железар и измити с пароструйка и вече закачени по местата си, на синджирите, спускащи се от тавана, сега кристалните висулки светят, блестят.

Църквата, която аз нито веднъж не видях отворена в началото на шейсетте, докато живеех тук, в това село до първи клас, при баба си и дядо си. Промъквахме се през обраслия с клонаци двор, засланяхме очите с шепи и надничахме през високите, потънали в прах прозорци.

До нея училището обаче се е съборило. Покривът е рухнал и кметът го досъборил, да не утрепе някого. Училището, обявено за паметник на културата и строено през 1880 г. с лични пари на княз Батемберг. Баба ми и дядо ми са учителствали тук. Баба ми е била учителка на полковника от първи до четвърти клас, тя го е научила на четмо и на писмо. И той говори за нея с благоговение. И дядо ми го е учил, по-нагоре в отделенията. И бая го е шамаросвал по врата, когато не знае урока.

- Ама пък виж, станах човек – изпъчва се гордо полковникът. И гласът му е силен, полковнишки. Глас да командва паради.

Разбрахме се да се видим към девет вечерта в центъра на селото, на площада, където в стола жените щяха да готвят курбана. Сетне аз нетърпеливо подпалих колата и поех нагоре по баира към нашата къща, да я покажа на жена ми. Къде съм живял до първи клас да й покажа.

Къщата вече не е наша. Когато и дядо ми почина, дванайсет години, след като си отиде баба, майка ми и вуйчо ми я продадоха на едни помаци. Те пък я продали на едни копанари.

Спрях горе на пътя и прекосихме пеш поляната. В детството си трябва да влизаш пеш. Видяхме старата копанарка, сечеше с една мотика бурените край пътя. Запознахме се с нея. Влязохме за малко в двора. Бялата ябълка е отсечена. Медената круша – също. Вековният орех зад сайванта – и той. Покривът на сайванта е паднал от дъждовете, постройките, където дядо гледаше овцете и козите и кочината – и те са паднали. Появи се едно тринайсет-четиринайсетгодишно красиво момиче с бебе в ръце. Снахата на копанарката. Младите – двамата сина и снахата, скоро ще заминават пак за Гърция. Копанарката ще остане тук с бебето, сама през зимата. Двете с жена ми седнаха вънка на пейката, а аз отидох да видя комшията. Ние с него сме далечна рода. Там беше, пред портата си. Чакаше да отворят барчето отсреща и да изпие няколко бири.

Седнах до него, извадих цигарите. Той вече ги беше спрял. Поговорихме за туй – за онуй.

- Пет-шест човека ей така сме останали в селото от тия, дето ги знаеш. На доизживяване.

- Дъщерята обажда ли се?

- Тя е в Испания. Много рядко. Обажда се, пита „как си?” И толкоз.

- Не си ли идва?

- Не.

Казах му, че искам да мина през гробищата, да видя гробовете на прядадовците и прабабите.

- Нищо няма да видиш. Там не може да се влезе. Джунгла.

Станах, прегърнахме се с комшията, дълго се тупахме по раменете. Минах край пейката пред нашата къща, жена ми стана и тя. Копанарката влезе в двора и излезе с няколко корена цветя, даде ги на жена ми да си посади. Пресякохме пак поляната, геранът, големият Кумански геран го нямаше, на мястото му едва личеше циментовата площадка. Качихме се в колата. И отидохме в другия край на селото, да се настаним при братовчедката, при внучката на брата на дядо.

Вечерта, след като с полковника пренесохме двата казана с месо от колата до втория етаж, където бяха кухнята и стола, заедно направихме преглед на жените, които щяха да готвят курбана. Шест-седем възрастни жени, най-възрастната на осемдесет. Полковникът си беше полковник. Той ги строи и гръмогласно преговори задачите.

Ние с полковника се върнахме в къщата на братовчедката. Седнахме на масата. Мъжът на братовчедката извади ракия, сипахме, чукнахме се. Тук беше дошъл и друг един братовчед, той пък внук на една от сестрите на дядо ми. Механизатор и пчелар. Жена му го оставила, сега е в Лондон. Взела и сина.

Така мисля, че е изглеждал Серафим на Йовков. Та той спомена, че имал кон.

- За какво ти е конят? Върши ли ти някаква работа, трябва ли ти? – попитах го.

- Не – отвърна моят далечен братовчед, който приличаше на Серафим на Йовков.

- Защо го държиш тогава?

- Ей тъй ва. Намества ми чарковете. Изведа го на паша сутринта. Вечерта го прибера. Дада му зоб. Без туй не мога.

Мъжът на братовчедката и той се обади. И той имал една кобила преди години. Роксана.

- Ама като се разболях, синът я продаде. 450 лв. С тия пари платихме операцията. Няма да забравя, дошла линейката за мен, ще ме кара в болницата, а аз седя на стола и гледам кобилата. И тя ме гледа. Сякаш знаеше, че повече няма да се видим. Бетер човешки й беше погледът.

На сутринта, навръх Рождество Богородично, литургията започна точно в десет. С двама свещеника и един протопсалт. Църквата се понапълни. Дойдоха над седемдесет човека, преброих ги един по един.

След литургията беше словото на полковника. Той излезе отпред, пред царските двери, които са откраднати и на тяхно място стои само завеската, запрехвърля листовете, сложи си очилата… И се задави от вълнение. Помълча така, овладя се – че как иначе, той беше офицер. И започна словото си. Разказа историята на селото, на църквата, на училището. Разказа как се е захванал с тази задача, да отвори църквата.

Това беше.

После хапнахме от курбана и ние с жена ми потеглихме за София. Минахме напряко от Попово към Велико Търново през едни тесни пътчета, полуразбити, където се разминавахме с летящи насреща ни тирове и каруци с копанари, тръгнали да брулят орехи. От време навреме от черните пътища изскачаха претоварени с прясно нарязани стволове камиони. Продължаваха да секат гората, може би никога не бяха спирали.

Прибрахме се в къщи, излязох на терасата да изпуша една цигара. Цигарите станаха две, станаха три. Подреждах си впечатленията, радвах им се. Стъмни се. Чуха се щурците. И на село слушах вчера вечерта щурците. Не бяха ли това едни и същи щурци, които се чуваха и там, и тук? И ми хрумна, че бях станал свидетел на чудо. Петдесет, шейсет години тази църква не беше живяла, беше запусната, занемарена, затворена – кажи-речи от 1953 г. – в нея не беше служено. Но изведнъж се намери кой да се погрижи за нея – да я изчисти, да я измие, да постеле килими, да извика свещениците, да се обади на хората от близко и далеч, да намери пари и да купи двете агнета за курбана, да си приготви и слово. Тъй че църквата в моето село, седяла затворена десетилетия, да посрещне достойно храмовия си празник – Рождеството на Богородичка и юбилея си – 120 години от построяването.

Не беше ли това чудо, истинско чудо – на фона на всеобщото запустение. Беше чудо. Беше истинско чудо.

И от триста и петдесет километра разстояние, в тъмното, на гола глава, аз козирувах на полковника от резерва.

Затова ви казвам: трябва да се върнете!

Тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно.

 

Разрешението за публикуване на разказа Литургия за полковника ми е предоставено от портала Култура.бг

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 3 weeks later...
  • Отговори 5
  • Съдадена
  • Последен отговор

Най-активни в темата

ПЕСНИЧКА ЗА ХОРАТА

Елица Мaвродинова

Видях една невидима жена

на ъгъла на “Шипка” и умората.

Продаваше гевреци на дъжда,

откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,

защото ми протегна несъзнателно

надежда от вода, сусам и ръж

и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада

зениците й станаха гевреци.

Не помнеше от много, много млада

да бяха я поглеждали човеци.

За първи път поисках да говоря

(на ъгъла на “Шипка” и живота)

със Тебе, Боже. Простичко. За хората.

Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,

че, сгушена под старите тополи,

на ъгъла на “Шипка” и безкрая,

една жена продава ореоли.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 1 month later...

ОСНОВНО ЧИСТЕНЕ

Кристина Филипова

Почистих килера –

изхвърлих всичко излишно.

Последната капчица вяра

побързах да сложа на скришно.

Изхвърлих всички нечестни приятелства,

стари обиди, ограбващи ме познанства.

Изведнъж се получи доста пространство.

Изметох и амбиции разни.

И рафтовете останаха празни.

Тогава започнах да подреждам.

Най-отгоре, като крехък и фин порцелан,

подредих всички мои надежди.

До тях – някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред,

като луксозен пакет,

сложих най-скъпите спомени.

В килера оставих, безспорно,

най-важното само:

за точка опорна –

вярно приятелско рамо,

а отпред – на място прегледно,

сложих думата „мамо”,

за да чувствувам, че и аз съм потребна.

Последно – проветрих и стана прекрасно!

А беше задушно и тясно.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 2 години по-късно...

Черно

Черни вълни,
черно море,
черно небе.
На черния бряг малко дете.
Мачка със пръсти, оформя живота си.
Буца кал, поникнало цвете.
Пчели разнасят прашеца.
Вятър, пустиня, надежда.
Паяци сплитат оковите.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 6 months later...

Представям ви  един разказ на Александър Урумов. Той е  включен в книгата му "Приказки в края на времето", която  съдържа още доста увлекателно поднесени истории.
 

Приказка за вечността

Не спираха да си мърморят дядото и бабата. Да им се чуди човек на тия години откъде взимаха енергия постояннно да говорят един с друг, постоянно да мърморят един за друг. От сутрин до вечер в малкото дворче все единият гълчеше другия - или бабата забравила да хвърли трева на кокошките да ядат, а толкова ли е трудно да накъсаш избуялата трева измежду лехите зеленчук и да им хвърлиш. Или дядото нагазил по плочките на двора с мръсните галоши от обора, макар че толкова пъти все едно и също му се говори и ето, че пак е разнесъл боклук по плочките.

Все едно не знае колко пъти на ден бабата ги мие с вода, пък водата я вади от кладенеца. Ама то е най-лесно да цапаш, пък който мие след тебе, той да му мисли, докато чисти. На това гълчене дядото с основание отговаряше, че да се караш е много лесно, ама хайде ти се занимавай цял ден и на лозето да ходиш и да го наглеждаш, и в градината край лозето зеленчука да напоиш, и животните да пасеш и да ги наглеждаш да не се запилеят нанякъде, щото овцете, айде с тях - лесно, ама козите са пъргави животни, на едно място не стоят и все белята си търсят... И всичкото това на дядовия гръб, ама то, вярно, че на чужд гръб е най-лесно... И след всичко това не може дядото да гледа дали е минал по плочките с мръсните галоши, или не е минал, освен това, голяма работа ли е и да мине? Което пък още повече ядосваше бабата и тя отговаряше, че то за него нищо не е голяма работа и нищо няма значение. Че той от млад си е така и винаги си е бил такъв и така и ще си върви, ама тя си е виновна, че не е гледала, когато е трябвало. Та няма какво да се сърди, защото тя си е виновна и никой друг не й е крив.

Тези думи пък караха и дядото сприхаво да повиши тон и да напомни на бабата, че тя много хубаво е гледала и много хубаво е направила, че го е взела него, защото къде е щяла да намери такъв като него. Какъв, заядливо питаше бабата. Ей такъв, дето не се спира и не знае що е почивка ни в празник, ни в делник, ами работи без спиране и е пълна къщата и с месо, и с мляко, и с вълна от овцете, и с вино от лозето, и със зеленчук, отговаряше дядото, изброявайки артикулите един по един. Че младите вървят на работа и все нямат време, а пък останалото все е на негов гръб, затова не се спира. Не се спираш, зер, не се предаваше бабата, защото на теб ти се пие вино. И затова и час по час се завърташ покрай зимника. Аз да не би да съм се спряла, че по цял ден шетам и цялата къща ми е на главата, и да изпера, и да сготвя, и да подредя, и животните да нагледам...

Завъртам се покрай зимника, даваше достоен отпор дядото, защото ти цепя тънки дърва за подпалки, че да палиш печката лесно. Само като щракнеш клечката кибрит, и веднага да пламне огънят и да се стопли стаята. Затова и в зимника има толкова много нацепени тънки дръвца, даже и да загасне печката случайно, само сложи върху въглените от тези дръвца и гледай как пламъкът ще лумне за минута...

...

Целият текст ще намерите на https://liternet.bg/publish28/aleksandyr-urumov/vechnostta.htm

Приятно четене!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×
×
  • Създай нов...

Важно!

Използвайки този сайт, вие се съгласявате с нашите Условия за ползване, Декларация за поверителност и Правила на форума. Също така поставихме бисквитки във вашият браузър, за да направим този уебсайт по-добър. Можете да коригирате настройките си за бисквитки, в противен случай ще приемем, че сте готови да продължите..